„Ех, криво-ляво преживях досега, но види се, дошъл е вече моят край. Какво да правя? Да се откажа — значи да се опозоря завинаги. Не, по-добре да умра с чест от ръката на такъв юнак, отколкото цял живот да бъда страхливец! Пък ще избавя и другарите си от смъртно наказание.“

Обърнал се той най-после към пратеника и казал:

— Добре, съгласен съм да изляза срещу врага. Само че ме е срам да изляза срещу един човек, нека да изпратят поне трима!

Развеселили се всички, като чули това, почнали да викат и пляскат с ръце. Тръгнали да изпратят героя до царския дворец. Пръснала се тази вест навсякъде. Едни казвали:

— Победителя иска да извадят трима срещу него, а не един!

Други уверявали:

— Той и без сабя, с голи ръце ще му откъсне главата!

Трети добавяли:

— Това е нищо! Той изкоренява цели дървета с голи ръце!

И какво ли още не разказвали те за нашия некадърен Победител. Стигнало всичко това до ушите на противника. Сърцето на горкия воин едва не се пръснало от страх.

„Ех — мислел си той, — дойде краят ми, свърши се моят живот!“ Настъпил денят на двубоя. Полето било пълно с хора, дошли да гледат. Всички чакали с нетърпение нашия Победител. Най-после го съгледали.

— Този ли е? Такъв дребен човечец? Но казват, че е много ловък!

Тръгнали един срещу друг нашият за нищо негоден Победител и великанът — противник. Горкият Победител изглеждал като врабче пред него, но пак не се предавал: „Е — мислел си той, — щом трябва да се мре, ще се мре, повече от това няма какво да стане!“

Погледнал го великанът и се засмял. „Такова човече аз с един удар ще смажа! — помислил си той. — Но той сигурно знае някакви магьоснически похвати. Нека почакам да видя и да разбера какво ще прави и после вече бързо ще се справя с него!“